…
Отново сам срещу стената. Знам какво ще ме направи щастлив… Или?… А дали това искам?… Или това ми стига за момента – да си мисля, че това е нещото което желая, чисто и просто да кажа, че имам някаква цел. Омръзна ми вече да нося гадната, лицемерна маска на щастието. Онази маска, която редовно слагам още от момента, в който се събудя и я нося до късно вечер, когато остана сам с мислите си, разводнявани от разни блудкави песни. Омръзна ми все аз да отстъпвам, все аз да съм добрия, все аз да се грижа за другите и накрая пак да съм сам срещу проблемите си. Но нека ми – това си е моят избор и сам трябва да се изправя пред него.
А днес отново се потвърди тъпата, банална максима „Никога не казвай никога“. Още един важен за мен човек заминава за София. А си бях казал „никога повече“… Хах, смешник съм аз, а трябваше да спра да вярвам в лунните нощи край езерото и нежните изгреви на брега на морето…
Вашият коментар